Архив

< Юни 2018 >
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
        1 2 3
4 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30  
YouCMSAndBlog Module Generator Wizard Plugin

Волен Чинков ще ръководи първия мач на „Черно море“ за новия сезон

Волен Чинков ще ръководи първия мач на „Черно море“ за новия сезон.

Изабел Далхаузи се завръща в „За благодарността като изгубено умение“

Чаровно любопитната Изабел Далхаузи се завръща заедно с неповторимата, уютна

Двама „моряци“ пропускат мача с „Ботев“ Враца, един под въпрос

Отборът на „Черно море“ продължава подготовката си за първия мач от новия сезон в

Професионалните пакостници Майлс и Найлс отново са тук!

Положението се влошава във втората книга за популярните пакостници Майлс и Найлс!

„Жената на тридесет години“ - роман за силата на женския избор

След „Величие и падение на куртизанките“ издателство „Апостроф“ публикува още един

  • Волен Чинков ще ръководи първия мач на „Черно море“ за новия сезон

  • Изабел Далхаузи се завръща в „За благодарността като изгубено умение“

  • Двама „моряци“ пропускат мача с „Ботев“ Враца, един под въпрос

  • Професионалните пакостници Майлс и Найлс отново са тук!

  • „Жената на тридесет години“ - роман за силата на женския избор

ap panair na suetata01„Панаир на суетата“ - един от най-великите английски романи на всички времена,

отново достига до българските читатели от издателство „Апостроф“. Класическата творба на британския писател Уилям Текери е разказ за дързостта на жената, която не се спира пред нищо, за да осъществи мечтите си. Това е непреходна история за лицемерието на висшето общество, в което всичко се оказва театрална сцена, а хората са обикновени марионетки.


Романът започва да излиза на части през 1847 г. в хумористичното списание „Пънч“ с подзаглавието „Скици на английското общество“, тъй като освен сатиричната форма, в която е написана, книгата е съпроводена с авторските илюстрации на Текери. През 1848 г. „Панаир на суетата“ е издадена в цялостния си вид с ново подзаглавие: „Роман без герой“. Още с появата на първите няколко части творбата предизвиква огромен интерес сред читателите, а литературните критици я оценяват високо. Дори писателката Шарлот Бронте пише: „Ако истината е богиня, Текери трябва да бъде нейният най-велик проповедник“.


Историята проследява съдбите на две жени, които са коренно различни една от друга. Амелия Седли е родена в изисканите кръгове на английското общество. „Добродетелите, характерни за една млада англичанка от благороден род, и дарбите, подходящи за нейния произход и положение, не липсват на обичливата мис Седли, чийто благ нрав очароваше както по-възрастните от нея, така и по-младите й приятелки“.


Другата главна героиня - Беки Шарп, се движи към върха на лондонския елит с ужасяваща решителност и амбиция. Тя прилага цялото си остроумие, коварство и сексапил, докато проправя пътя си в обществото, което никога не е било по-негостоприемно, отколкото през първата половина на XIX век. Въпреки скромния си произход Ребека е непоклатимо решена да сбъдне мечтите си, каквото и да й коства това. Беки е прецедент в световната литература и поразява със своите качества: красива, безсърдечна, егоистична, безотговорна, хитра и дяволски добра компания. Ребека е един от най-прочутите женски образи, изграждани някога - именно тя е прототипът и вдъхновението за създадената по-късно Скарлет О’Хара.


През годините по шедьовъра на Текери се създават десетки филмови и телевизионни адаптации, но най-популярната сред тях е лентата от 2004 г. с участието на носителката на Оскар Рийз Уидърспуун. До края на годината предстои да излезе и нов седемсериен едноименен филм, продуциран от Amazon studios.
През 2003 г. „Панаир на суетата“ се нарежда сред най-обичаните от британците книги в класацията на BBC „Голямото четене“ и остава такава до днес.


ap panair na suetata02Уилям Текери е роден през 1811 г. в Калкута, Индия. Той е сред най-четените и известни британски писатели. Автор е на десетки книги, но световна слава му носи прочутата сатира за нравите на английското общество от 1848 г. „Панаир на суетата“.

 

 


ОТКЪС ОТ „ПАНАИР НА СУЕТАТА“

 

 


Преди вдигането на завесата


Режисьорът на представлението седи пред завесата, гледа към панаира и дълбока тъга го обзема, когато обхваща с поглед това шумно място. Там ядат и пият, ухажват се и се зарязват,
смеят се и плачат, пушат, мамят, боричкат се, танцуват и свирят; побойници се блъскат насам-натам, контета оглеждат жените, мошеници обират джобовете, полицаи бдят, пътуващи търговци (и те са мошеници, зло да ги порази!) кряскат пред сергиите си, а селяндурите наивници зяпат по варакосаните танцувачки и клетите стари начервени клоуни, докато сръчните хитреци опипват отзад джобовете им. Да, това е Панаирът на суетата: място без нравственост и без веселие, макар и много шумно.
Вгледайте се в лицата на актьорите и смешниците, когато са свършили работа. Погледнете клоуна Том, когато измива боята от лицето си, преди да седне да вечеря с жена си и малките клоунчета зад кулисите. Скоро завесата ще се вдигне и той ще се запремята презглава и ще се провиква: „Здравейте!“.
Уверен съм, че човекът, склонен към размисъл, не би се чувствал потиснат от собственото си веселие или от веселостта на другите, когато минава край подобно зрелище. Тук-там някоя смешна случка или благородна проява ще го трогне и зарадва: очарователно дете, загледало се в сергията със сладкишите; хубава девойка, застанала поруменяла до любимия си, докато той избира какво да й купи; клетият Том Клоуна, ей там зад фургона, заглозгал кокала заедно с почтеното си семейство, което се препитава от палячовщината му. Но общото впечатление е по-скоро печално, отколкото весело. Когато се приберете вкъщи, обхванати от размисъл, вглъбеност и снизхождение, вие се залавяте с книгите си или с друга работа.
Освен тази поука няма друга, която да вложа в настоящия роман за „Панаира на суетата“. Някои хора считат панаирите за много неморални и ги избягват заедно със семействата и слугите си; твърде е възможно да са прави. Но ония, които мислят иначе и са благоразположени, доброжелателни или критични, може би ще пожелаят да влязат за около половин час и да видят какво става там. Спектаклите са най-разнообразни: безжалостни единоборства, елегантна и изискана езда, картинки от живота на хайлайфа и други - по-посредствени; любовни сцени за сантименталните, както и леки комични номера. И всичко това – в съответния декор, ярко осветен от свещите на самия автор.
Какво още да каже режисьорът? Да благодари за любезността, с която представлението бе посрещнато във всички по-големи градове на Англия и където бе отбелязано с похвали от уважаваните представители на печата и благородничеството.
Той се гордее, задето марионетките му са доставили удоволствие на най-доброто общество в империята. За прочутата малка кукла Беки се произнесоха, че имала необикновено гъвкави стави и откликвала живо при всяко подръпване на конците. А куклата Амелия, макар и с по-ограничен кръг обожатели, бе изработена и нагласена извънредно грижливо от майстора. Куклата Добин, колкото и да е тромава, все пак играе много забавно и естествено; танцът на малкото момче се хареса на някои; моля да обърнете внимание на богато облечения благородник злодей, за чийто образ е положено голямо старание и когото дяволът ще отнесе в края на това изключително представление.
С тези думи и с дълбок поклон към покровителите си режисьорът се оттегля и завесата се вдига.
Лондон, 28 юни 1848 г.


Глава I


Лицеят на мис Пинкъртън


През едно светло юнско утро, когато настоящият век бе още в юношеството си, пред голямата желязна порта на девическия лицей на мис Пинкъртън, на Чизик Мел, спря голям семеен екипаж с два охранени коня в блестящи хамути, каран със скорост от четири мили в час от възпълен кочияш с триъгълна шапка и перука. Един чернокож слуга, разположил се на капрата до дебелия кочияш, размърда кривите си нозе веднага щом екипажът спря срещу лъскавата медна табелка на лицея и докато дърпаше звънеца, най-малко двадесетина млади главици надникнаха от тесните прозорци на величествената стара тухлена къща. Нещо повече: зоркият наблюдател би разпознал дори малкия червен нос на самата добродушна мис Джимайма Пинкъртън, показал се над няколко саксии с мушкато от прозореца на собствената й гостна.
– Екипажът на мисис Седли, сестро – каза мис Джимайма. – Самбо, черният слуга, току-що дръпна звънеца, а кочияшът има нова червена жилетка.
– Свършихте ли с всички необходими приготовления за заминаването на мис Седли, мис  Джимайма? – запита величествената дама – мис Пинкъртън, Семирамидата на Хамърсмит,
приятелка на доктор Джонсън и в писмовна връзка с мисис Чепоун.
– Момичетата станаха тази сутрин в четири часа, за да опаковат багажа й, сестро – отвърна мис Джимайма. – Приготвили сме й и китка.
– Кажете „букет“, сестро, така е по-благородно.
– Е, тъй де, букетът е голям почти колкото купа сено. Сложих в куфара на Амелия две шишенца с одеколон от карамфил за мисис Седли, както и рецепта за приготвянето му.
– Надявам се, мис Джимайма, че сте направили копие на сметката на мис Седли. Това е, нали? Много добре – деветдесет и три лири и четири шилинга. Бъдете така добра да я изпратите на Джон Седли, ескуайър, и да запечатате бележката, която написах до съпругата му.
Според мис Джимайма едно писмо, написано собственоръчно от сестра й, мис Пинкъртън, бе достойно за същото дълбоко уважение, каквото се полага на писмо от някой владетел. Само когато възпитаничките й напускаха заведението или когато се готвеха да се омъжат и веднъж, когато клетата мис Бърч умря от скарлатина, се знаеше, че мис Пинкъртън е писала лично писма на родителите на възпитаничките си. И мнението на мис Джимайма беше, че ако нещо бе в състояние да утеши мисис Бърч за загубата на нейната дъщеря, това можеше да бъде единствено трогателното и красноречиво писмо, с което мис Пинкъртън й съобщаваше за нещастието.
В настоящия случай „бележката“ на мис Пинкъртън имаше следното съдържание:
Алея Мел, Чизик, 15 юни 18… г.
Госпожо,
Имам честта и щастието, след шестгодишното й пребиваване в лицея, да представя мис Амелия Седли на родителите й като млада дама, достойна да заеме подобаващото й се място в изискания и изтънчен кръг на тяхното общество. Добродетелите, характерни за една млада англичанка от благороден род, и дарбите, подходящи за нейния произход и положение, не липсват на обичливата мис Седли, чието трудолюбие и послушание спечелиха сърцата на преподавателите й и чийто благ нрав очароваше както по-възрастните от нея, така и по-младите й приятелки.
По музика, танц, краснопис, всякакъв вид бродерия и ръчна работа тя, може да се каже, осъществи най-съкровените желания на хората около нея. По география има все още какво да се желае; а грижливото и неотменно носене на дъската за изправяне на гърба четири часа дневно в продължение на следващите три години препоръчвам като нужно за придобиване на онази благородна походка и стойка, които са така необходими за всяка елегантна девойка.
По отношение принципите на религията и нравствеността мис Седли е достойна за едно заведение, което е било почетено от присъствието на великия лексикограф доктор Джонсън. Като напуска нашия лицей, мис Амелия отнася със себе си сърцата на приятелките си и привързаността на директорката си, която има честта да се назове, госпожо, Ваша най-покорна слугиня.
Барбара Пинкъртън


П.П. Мис Шарп придружава мис Седли. Особено желателно е престоят на мис Шарп на Ръсъл Скуеър да не надвиши десет дни. Изисканото семейство, у което тя ще постъпи на служба, желае да се възползва от услугите й колкото е възможно по-скоро.
След като завърши това писмо, мис Пинкъртън написа собственото си име и името на мис Седли върху първия лист на един екземпляр от речника на Джонсън – онова интересно произведение, което тя неизменно подаряваше на възпитаничките си при напускането им на лицея.
В обвивката му беше мушнато копие от стихотворението „Към младата девойка, напускаща лицея на Чизик Мел“ от покойния високоуважаван доктор Самюъл Джонсън. Всъщност името на лексикографа не слизаше от устата на тази величествена дама и някогашното му посещение при нея бе източникът на репутацията и богатството й.
Като получи нареждане от сестра си да вземе от шкафа речника, мис Джимайма извади от посоченото място два екземпляра. Когато мис Пинкъртън завърши надписването на първия, Джимайма й подаде плахо и нерешително и втория.
– А това за кого е, мис Джимайма? – запита със страшна студенина мис Пинкъртън.
– За Беки Шарп – отвърна Джимайма силно разтреперана.
Набръчканото й лице и шията й поруменяха и тя застана с гръб към сестра си. – За Беки Шарп. И тя си тръгва.
– Мис Джимайма! – възкликна мис Пинкъртън, подчертавайки всяка буква от името й. – С ума си ли сте? Приберете речника обратно в шкафа и никога в бъдеще не си позволявайте подобна свобода.
– Но, сестро, той струва само два шилинга и девет пенса, а клетата Беки ще се чувства нещастна, ако не го получи.
– Веднага изпратете мис Седли при мен – каза мис Пинкъртън. И като не посмя да каже ни думичка повече, мис Джимайма заситни навън от стаята, крайно развълнувана и смутена.
Бащата на мис Седли бе търговец в Лондон и притежаваше значително богатство, докато мис Шарп бе стипендиантка, за която мис Пинкъртън смяташе, че е сторила достатъчно, за да й отдава и тази голяма чест на прощаване – да й подари речника.
Макар писмата на директорките да са подвеждащи като епитафиите, все пак, както понякога се случва, от този свят да си отива човек, действително заслужил всички похвали, гравирани над костите му от каменоделеца – да е бил наистина добър християнин, добър родител, дете, съпруга или съпруг и наистина да оставя след себе си неутешимо семейство, което да оплаква загубата му, тъй също и в някои лицеи от време на време се случва даден ученик действително да заслужава похвалите на обективния учител. Мис Амелия Седли беше тъкмо такава девойка и освен че напълно заслужаваше всички похвали, с които я обсипваше мис Пинкъртън, притежаваше и много други очарователни качества, обаче тази стара, надута, подобна на Минерва жена не бе в състояние да ги долови вследствие на разликата в положението и възрастта между възпитаничката й и самата нея.
Тя не само пееше като чучулига или като мисис Билигтън, танцуваше като Хилисбърг или Парисо, бродираше прекрасно и спазваше точно правописа, но имаше и добро, нежно, весело и благородно сърце, печелещо обичта на всички край нея, от самата Минерва до бедната прислужничка в кухнята и дъщерята на еднооката жена, на която бе позволено да продава стоката си веднъж седмично на младите госпожици в лицея. От двадесетте и четири девойки тя имаше дванадесет близки и сърдечни приятелки. Дори завистливата мис Бригс никога не говореше лошо за нея; високопоставената и надута мис Солтейър (внучка на лорд Декстър) признаваше, че Амелия има благородна осанка; а що се отнася до мис Шварц, богатата и къдрокоса мулатка от Сейнт Китс, в деня, когато Амелия си замина, тя избухна в такъв плач, че се принудиха да повикат доктор Флос и едва ли не я упоиха с едно лекарство за успокоение. Както би могло да се предположи, високото положение и качествата на мис Пинкъртън я караха да проявява привързаността си спокойно и достойно. Но мис Джимайма на няколко пъти вече се разхленчваше при мисълта за заминаването на Амелия и ако не се боеше от сестра си, щеше направо да изпадне в истерия, подобно на богатата наследничка от Сейнт Китс (която плащаше двойно). Удоволствието да се отдадеш напълно на скръбта си е позволено само на богати пансионерки. Честната Джимайма се грижеше за сметките, за прането, за кърпенето, за сладкишите, за сервизите и приборите, а трябваше да надзирава и прислугата. Но защо ли да говорим за нея? Навярно от този момент нататък няма да я чуем повече и когато големите порти от ковано желязо се затворят зад Амелия, тя и страшната й сестра не ще се появят повече в тази повест.
Но тъй като с Амелия ще се срещаме непрестанно, няма да е зле, ако кажем още в началото на познанството ни, че тя е едно мило малко същество и че е цяло щастие – както в живота, така и в романите, които (особено последните) изобилстват с най-разнообразни злодеи – да имаме за постоянен наш спътник подобно безхитростно и добросърдечно създание.
Понеже не е някоя знаменитост, излишно е да описваме външността й. Страхувам се да кажа, че носът й е по-скоро малък, отколкото обратното, и че бузите й са твърде кръгли и червени за една героиня; но лицето й руменее от здраве, а по устните й се появява най-свежата усмивка. От очите й бликат веселост и жизнерадост, освен когато се изпълнят със сълзи, което се случва прекалено често, тъй като това глупаче се разплаква дори и за умряло канарче или за някоя мишка, случайно хваната от котката, или в края на всеки роман, колкото и глупав да е той. А пък кажеше ли й се някоя по-груба дума – ако изобщо би имало тъй коравосърдечен човек, че да го стори – ех, толкова по-зле за него.
Дори мис Пинкъртън, тази мрачна и богоподобна личност, престана да й се кара още след първия път и макар да разбираше от чувствителност толкова, колкото и от алгебра, заповяда на всички учители и преподаватели да се отнасят с мис Седли с най-голяма деликатност, тъй като грубото държане било вредно за нея.
Така че, когато дойде денят на заминаването, мис Седли се намери между двете си обичайни действия – да плаче и да се смее, и се чудеше кое от тях да предпочете. Тя се радваше, че си отива вкъщи и едновременно с това много тъжеше, че напуска училището. От три дни насам малката Лаура Мартин, сирачето, вървеше по петите й като кученце. Тя трябваше да даде и получи най-малко четиринадесет подаръка – да даде четиринадесет тържествени обещания, че ще пише всяка седмица.
– Изпращай писмата си чрез дядо ми, граф Декстър – заръча мис Салтайр (която, между другото, беше доста раздърпана).
– Не се скъпи за пощенските разноски, ами пиши всеки ден, мила моя – добави поривистата и с коса като вълна, но великодушна и топлосърдечна мис Шварц.
А малкото сираче Лаура Мартин (което едва се бе научило да пише) взе ръката на приятелката си и каза, поглеждайки я свенливо право в лицето:
– Амелия, когато ти пиша, ще те наричам „мамо“.
Не се съмнявам, че когато мистър Джоунс чете тази книга в клуба си, ще заяви, че подробности като тия са крайно глупави, тривиални и прекалено сантиментални. Да, виждам в този момент как Джоунс (позачервен от агнешката плешка и виното) изважда молив, подчертава думите „глупави“, „сантиментални“ и пр. и написва отстрани забележката „Много вярно“. Е, добре, той е даровит човек, който се възхищава от великото и героичното в живота и в романите, затова ще е най-добре да спре дотук и да се залови за друга книга.
И тъй мистър Самбо нареди в екипажа цветята, подаръците, куфарите и кутиите за шапки на мис Седли заедно с един много малък и износен стар куфар от телешка кожа, с визитката на мис Шарп, прикрепена към него. Самбо се ухили, когато го пое, а кочияшът го премести с подходящото презрително изражение.
Часът на раздялата настъпи. Тъгата в този момент бе значително намалена от възхитителното слово, което мис Пинкъртън отправи към възпитаничката си. Не че тази прощална реч тласна Амелия към философски размишления или пък я въоръжи със спокойствие. Въздействието й идваше от това, че тя бе непоносимо скучна, надута и отегчителна; и като се боеше твърде много от директорката си, мис Седли не смееше в нейно присъствие да се отдаде на личната си скръб. В приемната поднесоха кейк със стафиди и бутилка вино, също както при тържествените случаи, когато се правеха посещения от родителите. След почерпката мис Седли бе свободна да си тръгне.
– Трябва да влезете и да се сбогувате с мис Пинкъртън, Беки – каза мис Джимайма на една девойка, на която никой не обръщаше внимание и която слизаше по стълбите със собствената си ръчна чанта в ръка.
– Да, предполагам, че трябва – отговори мис Шарп спокойно и за голямо учудване на мис Джимайма.
Когато мис Джимайма почука на вратата и получи позволение да влезе, мис Шарп пристъпи напред съвсем равнодушно и каза на френски с безупречно произношение:
– Mademoiselle, je viens vous faire mes adieux*.
Мис Пикъртън не разбираше френски; тя само възпитаваше онези, които го разбираха. Като прехапа устни и тръсна своята царствена, увенчана с римски нос глава (на чийто връх стоеше голям и тържествен тюрбан), тя каза: „Мис Шарп, сбогом“. Докато говореше, Хамърсмитската Семирамида размаха ръка както за сбогом, така и за да даде възможност на мис Шарп да хване един от пръстите на ръката й, протегната за тази цел.
Мис Шарп само скръсти собствените си ръце с ледена усмивка и поклон, като отказа да приеме тази чест, на което Семирамида тръсна с още по-голямо възмущение тюрбана си. Всъщност това беше едно малко сражение между младата дама и възрастната, която бе победена.
– Господ да те благослови, мое дете – каза тя, като прегърна Амелия и отправи смръщен поглед над рамото й към мис Шарп.
– Тръгвайте, Беки. – И мис Джимайма задърпа твърде уплашено другата девойка, докато вратата на гостната се затвори завинаги след момичетата.
Дойде време за битката и раздялата долу. Думите са безсилни да опишат това. Всички слуги бяха в хола – всички мили приятелки – всички млади девойки, а също и учителят по танци, който току-що бе дошъл. Имаше такова боричкане, прегръщане, целувки и плач, такива истерични провиквания от страна на мис Шварц, която заемаше спалня-салон, че никое перо не може да ги опише, а нежното сърце предпочита да ги отмине. Прегръщането свърши; разделиха се – по-право мис Седли се раздели с приятелите си. Мис Шарп свенливо бе влязла в екипажа няколко минути преди това. Никой не плачеше, че се разделя с нея.
Кривокракият Самбо затръшна вратата на екипажа след младата си разплакана господарка и скочи отзад.
– Спри! – извика мис Джимайма, като се втурна към портата с един пакет. – Ето няколко сандвича, мила – каза тя на Амелия. – Може да огладнеете. Беки, Беки Шарп, ето за вас една книга, която сестра ми… искам да кажа, която аз… Джонсъновия речник, знаете; не трябва да ни напуснете без него. Сбогом. Кочияш, карай. Господ да ви благослови!
И доброто същество се оттегли в градината, обхванато от силно вълнение. Но ужас! Тъкмо когато екипажът потегли, мис Шарп подаде бледото си лице от прозореца и захвърли речника обратно в градината. Това почти накара Джимайма да припадне от ужас.
– Боже мой, никога не съм… – възкликна тя. – Каква дръзка… – Вълнението не й позволяваше да довърши изреченията си.
Екипажът изтрополи напред; големите порти се затвориха; звънецът удари за урока по танци. Светът се разкри пред двете млади девойки; и тъй, сбогом, Чизик Мел.


* Госпожице, аз идвам да кажа сбогом (фр.). – Бел. прев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Търсене/ Search

Най-четени

YouCMSAndBlog Module Generator Wizard Plugin
YouCMSAndBlog Module Generator Wizard Plugin

Google

ydarasport.eu използва "бисквитки", за да улесни Вашето сърфиране и да Ви покаже съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия. Виж повече! To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.

EU Cookie Directive Module Information